national

трябваше да идем да се наплачем и да се свършва… ами всъщност краят на света не дойде, нито началото, нито ми се плачеше.

за първи път имам усещането, че не той е там за нас, ами ние сме там за него. и просто желание да му кажа, it’s ok, we’re here for you, live is good.

не знам, бях просто щастлива за това, че не съм разбита там гледайки slow show. или която и да е песен. нямаше дори разочарование, че не се е случило нищо от очакваното. само се радвах, че не може да ме засегне почти никоя негова дума.

миличкият мат, изглеждаше ужасно.